ПАРАЛИНГВИСТИКАТА – НЕ Е ВАЖНО КАКВО КАЗВАШ, А КАК ГО КАЗВАШ

Темата за паралингвиситката спечелва вниманието на учениците, тъй като е насочена към особеностите на невербалното общуване, което е 65% от човешката комуникация. Не е важно какво ще бъде словесното послание, а как ще бъде поднесено пред аудиторията. Говорещият трябва да владее уменията да спечели интереса на аудиторията си, като се съобрази с проксемиката (разстоянието спрямо другите и пространствената ориентация), кинесиката (жестикулации и движение на тялото), фонационни характеристики (сила на гласа, тембър, интонация) и цивилизационна модалност (избор на облекло, аксесоари, прическа и т.н.). Невербалното общуване на участниците в комуникативните ситуации предхожда вербалното чрез цивилизационната модалност. Чрез нея говорещият създава първото впечатление за себе си, преди да започне да представя информацията. Добрата визия е отношение към професията и визитната картичка на оратора. Липсата на очен контакт може да демотивира оратора и когато установява тази липса, той се чувства потиснат и напрегнат. И обратното – при наличието му, говорещият се чувства вдъхновен и мотивиран. Посоченият пример от училищната практика е блестяща илюстрация на тази констатация. Училището често пъти не продължава, а замества родителското възпитание, затова иновацията – усвояване на екстралингвистичните и паралингвистичните характиристики в устното общуване чрез езика на телевизията, помага на учениците да осмислят и усвоят особеностите при невербалното общуване, което ще им помогне и в живия живот. Експерименталната паралелка доказва хипотезата, че има по-високи резултати от тези на контролната.

Когато съобщавам пред учениците темата за екстра и паралингвистиката, първото им усещане е, че предстои да говорим за много сложна материя заради твърде академичното звучене на терминологията в урочната статия. Впоследствие обаче, след дешифриране на понятията, разбират колко интересна и достъпна е тематиката, защото ще говорим за погледа, облеклото, жестовете, разстоянието, мимиките и условията на провеждането на комуникацията. Когато им съобщих факта, че 65% от общуването е невербално, никой не се озадачи.Заваляха множество примери в подкрепа на тези проценти. Дори и да са извадени от тяхната, т.е. нашата, среда – училището, те са достатъчен аргумент за това твърдение.

И така в основата на проблема може да се постави част от текста на заглавието в статията ми – не е важно какво казваме, а как го казваме. Във връзка с това на някои педагогически форуми, семинари и конференции, на които съм присъствала, се дискутира кое е по- важно за учителя  – знанията или уменията, които има той, за да поднесе достъпно знанията пред учениците. Особено последните десетилетия, които свързваме с динамичното развитие на дигиталните технологии, умението на педагога да представи по подходящ начин знаията, които е подготвил за своите ученици, са първостепенни в неговата практика.Знаем, че много често учениците харесват или не харесват предмета заради учителя, който стои пред тях. А ако се върнем в униформените ни ученически години, когато училището също беше „униформено” и не се толерираше друг осевен традиционния метод на преподаване, ние също сме изграждали своите предпочитания спрямо облеклото, гласа, визията, светлината в погледа и жестикулацията на учителите ни. Е, тогава не са ни запознавали с термините екстралингвистика, паралингвистика, кинесика, проксемика и тактилност, но това не ни е пречело да познаем кога ще имаме контролно по математика и кога не спрямо цвета на костюма на учителката ни.

Но нека се върнем във времето на смартфоните. Невербалното общуване на участниците в комуникативните ситуации в училище предхожда вербалното заради т.н. цивилизационна модалност, която включва нашия избор на дрехи и техните цветове, накити, прически и т.н. Учителят както подготвя уроците си, така трябва да съобрази и външния си вид дори спрямо предмета, който преподава.Защо зависи от предмета – ако е учител по физическо възпитание , музика или изобразително изкуство, се предполага по – спортно или артистично облекло. Но за останалите се препоръчва стилно, елегантно, делово облекло, умело съчетано с аксесоари като чанта,бижута, часовник. Не бива да забравяме, че облеклото трябва да бъде чисто и изгладено, защото всичко това издава вътрешното аз на учителя – ако е с небрежно, намачкано и нечисто облекло и кални обувки, той ще е небрежен и към това, което работи. Ще загуби интереса на аудиторията си. Добрата визия е отношение към професията, тя е визитната картичка на оратора, първият невербален знак, който даваме на събеседника за себе си.

Кой е следващият елемент от паралингвистиката, на който говорещият да обърне внимание? Да се позиционира по най –  подходящия начин пред аудиторията си, за да бъде възприеман (виждан) еднакво добре от всички; да му бъде удобно, разбира се, и на него – понякога чисто психически говорещият се чувства по – добре само от ляво или само от дясно на стаята.Когато сме обсъждали с моите ученици особеностите на проксемиката, сме засягали този въпрос – защо в определени класове ми е удобно да стоя от лявата страна, а в други – от дясната.Техният отговор ме изуми и задоволи същевременно. Предпочитанията ми се определяли според тях в зависимост от това къде се намират по-активните, да не кажа по-умните, ученици, на които мога да разчитам, да се опра, да си говорим. И са напълно прави.Инстинктивно ни е заложено в каквато и да е ситуация да търсим опора и сигурност. Дори и говорещият пред публика. В този ред на мисли ще спомена, че сядането зад бюрото от страна на учителя рискува той да загуби огромна част от аудиторията си. Скриването на тялото ограничава жестикулацията ни и съответно намалява силата на  въздействието върху слушателите. Всеки един защитен жест – кръстосаните ръце и крака, както и скриването зад бюрото, издават боязливост и несигурност. И ако се замислим, често пъти, когато ученик реши да зададе въпрос на учителя, вторият е с кръстосани ръце пред гърдите, докато слуша въпроса, и ги отваря, когато, успокоен, че може да отговори, пристъпи към самия отговор.

В периметъра на кинесиката попада и погледът.Основно правило на оратора ( вече уточних, че говоря преди всичко за учителя)  е да „ събере” аудиторията си с погледа.Той трябва да е в непрекъснат контакт със слушателите и зрителите. Не може да гледа през прозореца или в обувките си и да иска да бъде чут и разбран. Естествено, обратният случай също е задължителен – аудиторията да гледа говорещия. В тази връзка мога да споделя един пример с клас, в който започнах да преподавам две години преди завършването им. Говоря, но нито един не ме гледа – нито в очите, нито където и да е.Сякаш говорех по радиото. Погледите им блуждаеха навън, пред тях, в тетрадките, в краката, но не и в мен. Реших, че това е вид протест, с който изразяват недеоволството си от смяната на преподавателя. А иначе не шумят, не пречат.В следващите часове – същият сценарий.Аз усещах, че се измъчвам, изморявам, дори на моменти забравям урока си, толкова демотивиращо ми въздействаше липсата на очен контакт. Когато споделих веднъж пред тях, че това ме измъчва, че учителят е актьор, който играе пред публика и тя би трябвало да следи играта му, те отговориха, че са такива при всички учители и не е нищо лично спрямо мен.Това добре, но аз така и не свикнах и в двугодишните  ни срещи  с нежелание влизах в час, с голямо напрежение преподавах и с огромна умора ги напусках. Но…интересен факт – класът се представи блестящо на ДЗИ. Явно това е случай опровержение на лайтмотива в моята статия, че не е важно какво, а как го казваш.Тук определено са се интересували само от това какво им казвам. Или пък липсата на очен контакт съм компенсирала с добри фонационни умения в устното общуване.

Паралингвистичните характеристики в комуникацията между хората, както и екстралингвистичните, ако човек умее да ги използва и да се вглежда в детайлите,  които ги съставляват, би бил предварително информиран за човека, с когото ще влезе в словесна комуникация. Не може да не подбереш облеклото си спрямо ситуацията на общуване ( средата, институцията, хората, с които ще общува, сферата на общуване). Ето една от пресечните точки между екстралингвистичните и паралингвистичните характеристики.Впрочем те неслучайно се изучават обединени в една тема от учебното съдържание по профилирана подготовка. Конкретен крещящ пример по отношение  на неуместен избор на визия в дадена ситуация е  при подавнето на документи за записване на осмокласниците в Езиковата гимназия, където съм преподавател и лично участвах в комисията по записване, затова примерът ми е , както се казва, от кухнята. Недопустимо е ( въпреки високите температури навън) майката да подава документите на ученика и да се представи пред педагозите в комисията , облечена с къси панталонки и потник с огромно деколте – вид , подходящ за плаж или за танцьорка в нощно заведение, но не и за институция като училището. В такъв случай какво да очакват учителите от поведението на ученика след това?

И понеже освен родителя и училището  има възпитателна роля, за жалост често пъти не продължава, а замества родителското възпитание, часовете, посветени на горепосочената проблематика ,освен образователна имат и възпитателна функция. Това определи избора ми на иновацията – да помогна за усвояването на екстралингвистичните и паралингвистичните характеристики в устното общуване чрез езика на телевизията. Изготвянето на рзлични рубрики и предавания, съобразяването с подбора на кинетичните изразни средства, цивилизационната модалност – избор на дрехи и аксесоари; на фонационни особености при различните условия, при които се излъчват рубриките, превръщат усвояването на теорията в лесно, достъпно и интересно.

Експерименталната паралелка създаде сценарий, определи дрескода на водещи, репортери и гости в предаванията, аксесоарите, декорациите в студията, контролираше силата на гласа, паузите, интонацията на водещите на съответните рубрики. Учениците се редактираха и саморедактираха дори и в степента на използването на жестикулации. При репортерите е допустим по – широк диапазон на използването им, при водещите в студиото е по-ограничено боравенето с тях, а при водещите на новини дори липсват. В крайна сметка целта на иновацията, беше да се установи ключовата роля на екстралингвистичните и паралингвистичните характеристики в устното общуване, да се убедят на практика като участници в експеримента, а не като странични наблюдатели, колко са достоверни изследванията на редица учени за значимостта на невербалните знаци в комуникацията. Албер Мерабиан например посочва, че цялостното послание при общуването е съставено от около 7% словесна част (само думи), 38% гласова част ( включително тон на гласа, интонационни модулации и други звуци) и 55%  несловесна част. Според Рей Бърдуистъл средностатистическият човек предава послание с думи в рамките на общо около 10 – 11 минути дневно, т.е. словесната част от разговор очи в очи е по-малко от 35%, а над 65%  от междуличностното общуване се осъществява несловесно. От Дарвин до днес са регистрирани почти един милион несловесни знака и сигнала, което е изключително впечатляваща цифра.Редица изследвания показват, че те носят пет пъти повече информация, отколкото протича по канала за словесно общуване, и при несъответствие на несловесното и словесното послание хората обикновено се доверяват на несловесното и почти напълно пренебрегват словесното послание.

Разбира се, проверката на усвоените от учениците в експерименталната паралелка знания и умения доказа хипотезата, че те имат по- високи резултати от тези на контролната паралелка.

И нека обобщя всичко, казано дотук, със споделянето на един приятен спомен от разговор с мои бивши ученици.След петгодишна съвместна работа и като преподавател по български език и литература, и като класен ръководител в деня на раздялата ни ги попитах какво е било първото им впечатление от мен преди пет години, когато са били осмокласници. Отговорът беше единодушен: „ Как заставате пред нас и как се обличате”. Науката ще преведе отговора им като проксемика и цивилизационна модалност. Каквито и имена да им дадем обаче, трябва да знаем, че да говорим с другите е изкуство, което трябва добре да познаваме, но и самите ние да владеем.За да изпитваме удоволствие от него, както се наслаждаваме на всяко друго изкуство.