Полово-ролева социализация в предучилищна възраст. Ролята на учителите и родителите за половото възпитание на детето. Етапи на половата социализация

Статията представя различни понятия и разяснения по темите Социализацията като процес; Процеси на социализация; Полово – ролева социализация; Семейството и половата социализация на детето; Родителите и учителите за половото възпитание на детето от предучилищна възраст; Етапи на половата социализация.

Предучилищната възраст е периодът, когато биологичното, семейното и културното влияние оказват сложно въздействие при формирането на съзнанието за полова принадлежност – надежден критерии за овладяване на социалните роли, в това число и на половата.

Проблемът за социалното развитие, социалното възпитание и формирането на социални компетенции е особено актуален през последните години. Важен компонент в него е и половата социализация.

Да се определи мястото и ролята на социалното възпитание в живота на отделния човек и обществото е възможно, само ако то бъде съотнесено към такива процеси като развитието и социализацията и в по-тесен аспект в полово-ролевата социализация.

Човек се ражда, а личността се изгражда, формира. Социализацията на индивида е функция на обществото. Ето защо за изясняване същността на социализацията и по-точно на полово-ролевата социализация, водещо значение имат социологическите фактори.

Половата култура е сложно, личностно образувание, което следва етапността на онтогетичното развитие, но има специфични характеристики, които трябва да се познават от възрастните (учителите и родителите).

Половата култура на детето от предучилищна възраст е иманентна страна на личностната култура, която то изразява чрез типични полово-ролеви прояви на поведение в разнообразните форми на общуване – с възрастни или с връстници; с дете/деца, различни както по възраст, така и по пол. Във взаимоотношенията с другите детето утвърждава половата си принадлежност чрез комплекс от качества, придаващи маскулинност или фемининност на поведението му, които се открояват между 5–7-годишна възраст. Децата инициират половоидентификативно поведение въз основа на обективни представи за половата си идентичност, резултат от знания, позоваващи се на съществени основания, разкриващи различията между двата пола. Половата култура включва и нагласите за приемане както на своята, така и на половата принадлежност на другия, които детето развива въз основа на познавателни, здравни, етични и естетически компетенции.

Формирането на полово-ролево поведение е процес на интегрирано взаимодействие между родители, учители и връстници.

В обособените възрастови периоди тези фактори заемат различна рангова позиция. В предучилищна възраст полово-ролевите прояви на децата се обуславят от еталоните на взаимоотношения, които те наблюдават най-вече в семейството и се обогатяват чрез общуване с връстници от двата пола.

1. Социализацията като процес

Процесът на полова социализация започва веднага след раждането, с определяне на анатомичния пол на новороденото. Макар и неосъзнато, още първите контакти с детето са повлияни от полово-ролевата ориентация на родителите, което стимулира първичната полова идентификация. Още в младенческа възраст децата интуативно се ориентират в пола на възрастните около тях: двегодишните деца могат да обозначат себе си като момичета или момчета, въпреки че не са в състояние да определят личностните си черти; 3–4-годишните вече осъзнато различават пола на хората около себе си, макар и да посочват случайни белези. На 6–7 години детето окончателно осъзнава необратимостта на половата принадлежност и това съвпада с бурно ускоряване на половата диференциация в поведението и установките: момичетата и момчетата по собствена инициатива избират различни игри и партньори в тях, проявяват различни интереси, стил на поведение и т.н.; такава стихийна полова сегрегация способства изкристализирането и осъществяването на половите различия.

Социализацията на индивида е самостоятелен, социален аспект от процеса на развитие, наред с анатомо-физиологичното съзряване, динамиката на невро-психичните функции и др. Наличието не само на социокултурни, но и на индивидуално-психологически и на биофизиологически предпоставки за осъществяване на този процес, изисква прилагане на интердисциплинарен подход към изучаване на социализацията – диференциране и определяне на нейната същност и особености, изясняване на взаимовръзката ѝ с други сродни явления.

Социализацията е процес на интернализиране от страна на индивида на социокултурните норми и ценности на обществото, към което принадлежи, на активната им екстериоризация в междуличностното общуване и дейността с цел реализиране на ефективна интеграция в социума. Същността на социализацията като формиращ механизъм на обществото може да се разбере при условие, че личността се разглежда едновременно като обект и субект на социалното въздействие.

Социализацията е усвояване от индивида на определена система от социални роли и култура.

Социализацията е процес на социално взаимодействие, основното съдържание на който е предаването – усвояването и използването на социалния опит.

Под социализация следва да разбираме целия многостранен процес на очовечаване на човека, включващ както биологични предпоставки, така и самото непосредствено навлизане на индивида в социалната среда.

Очевидно е, че социализацията е изключително сложен процес, чиято същност трудно може да се отрази от обобщените и кратки определения. Нецелесъобразно е да се отъждествява социализацията и възпитанието, да се абсолютизират общите им характеристики, без да се анализират техните особености.

Ежедневното общуване в детската група, поставя децата пред необходимостта да сравняват и оценяват своето поведение с поведението на своите връстници, да овладяват социални норми, да изпробват различни стратегии за взаимодействие помежду си и то на равнопоставени начала. Специфичната роля на моделите за подражание, които предлага детската група, се изразява в това, че са на връстници, което ги прави емоционално значими и достъпни. Така наред с другите си функции, детската група благоприятства и стимулира процеса на половата социализация в предучилищна възраст.

2. Процеси на социализацията

            Социализацията традиционно се представя като съвкупност от процеси, посредством които всяко поколение възрастни предава на подрастващите знания, убеждения, навици – съдържание на културата на една или друга социална група. Процесите на социализация, протичащи в детството, се разглеждат в значителна степен като предварителни – подготовка за тези роли, които като възрастни трябва да играят. От тази гледна точка, когато социализацията е преминала успешно, необходимите елементи на културата се интериоризират в личността.

Половата социализация е неразривна част от цялостния процес на социализация, тъй като индивидът участва в социалните отношения и от позицията на своя пол. В онтогенетичен план половата социализация включва редица процеси, които трябва да се отчитат при възпитанието на децата от предучилищна възраст:

– личността на детето се формира при взаимодействието с другите, като тези взаимодействия се характеризират със сложност и противоречивост, тъй като се влияят от различните фактори;

– психосексуалното формиране на детето се влияе от социалната среда, проявяваща се като многофакторно единство:

– микрофактори – семейство, група връстници, обществени, държавни, религиозни и частни организации;

– мезофактори – големи социални групи – регион, област, град, село, СМК – радио, телевизия, Интернет, субкултура – професионална група, стратификационна общност;

– макрофактори – страна, етнос, общество, господство, които влияят на всички живеещи в страната;

– мегафактори – космос, планета, свят, които до една или друга степен влияят чрез други фактори върху социализацията на всички жители на Земята.

Важна роля за половата социализация на детската личност играе културата на микросредата. Детето интернализира влиянието на социалния свят и формира собствена индивидуална полова култура.

Приема се, че процесът на полова социализация протича паралелно с идентифициране на собствения пол от детето. Естествено е, когато осъзнаеш, че си момче или момиче, да се опиташ да разбереш какво точно се очаква от теб като представител на съответния пол.

3. Полово-ролева социализация

Полово-ролевата социализация е процес на формиране и утвърждаване елементите на психичния пол, осъществявана в междуличностното общуване, което води до усвояване от индивида на полово-ролеви стереотипи на поведение, отговарящи на очакванията на другите. Върху половата социализация на подрастващите влияят комплекс от социални фактори, като силата на тяхното въздействие е различна в периодите на личностното формиране.

Половата социализация е неотменна част от общия процес на социализация и в годините на ранното и предучилищното детство. Включва следните компоненти: развитие на представа за себе си, като представител на определен пол; усвояване на полови роли и форми на поведение, съответстващи на пола.

Половата идентичност се формира от раждането до 3 години, а самоосъзнаването като момче или момиче се утвърждава през следващите години и по-късно трудно може да се промени. Към 5-тата година у индивида се формира устойчива полова идентичност, проявяваща се в представата за константността на пола.

Полово-ролевата социализация е личностен феномен, обуславящ индивидуалното психосексуално самоопределяне на личността. В ранна и предучилищна възраст половата идентификация и диференциация се развива в следната последователност:

– детето научава, че съществуват два пола;

– то съотнася себе си към една от двете категории;

– въз основа на самоопределянето ръководи поведението си.

Овладяването на половите роли до голяма степен се осъществява по време на съвместните игри на деца от различен пол. Чрез играта децата не само подражават на възрастните в съответните им полово специфични роли. Те усвояват и конкретни модели на взаимодействие с връстниците от същия и от противоположния пол. В това отношение решаващо е ученето чрез непосредствен личен опит, което трябва да се подкрепя от възрастните.

Детските сексуални игри са съществен елемент от опознаването на света през детството. Игрите на „чичо доктор“ или на „семейство“ дават възможност децата да удовлетворят естественото си любопитство по отношение на телесните различия между двата пола. От друга страна, чрез възпроизвеждане на наблюдаваните семейни отношения, подрастващите овладяват предлаганите от възрастните модели на поведение, като е възможно и да експериментират в тяхната промяна.

4. Семейството и половата социализацията на детето

Семейството е малка група, първична социална общност с фундаментално значение за социализацията на подрастващото поколение. Поради родствените връзки и сексуалните отношения биологичните подструктури влияят изключително силно върху семейния живот, непрекъснато подхранват социалната сплотеност и подпомагат изпълнението на семейните роли, които се обуславят от възрастта и пола.

Семейството е първата социална единица (или общност), с която новороденото дете има продължителен контакт и сред която се развиват форми на социализирано поведение. Тук се усвояват по различни пътища и първите еталони на човешкото поведение. От тази гледна точка социализиращата функция на семейството трудно може да се компенсира от други фактори. Твърде дълго време семейството е играло доминираща роля в процеса на социализацията. В историята на човечеството то е подготвяло достатъчно многостранно децата за изпълнение на основни социални функции. И макар че днес системата от фактори е много сложна, семейството пак не загубва тази си функция. Приносът на семейството в социализацията на индивида, във формирането и развитието на когнитивната и афективна сфера на личността, в общата ориентация на човека в света, в неговите класови предпочитания е достатъчно голям, за да може да се пренебрегне, независимо дали той е положителен или отрицателен от позицията на една или друга група.

Един от главните пътища за надежден анализ на социалните институции е разграничаването и обособяването на специфичните функции, които те изпълняват.         Семейството изпълнява четири функции: възпроизводствена, сексуална, икономическа и възпитателно-социализираща функция. Особено важен е въпросът за възпитателно-социализиращата функция на семейството. Някои автори смятат, че при съвременните условия тази функция става основна, а други – че това е твърде дискусионно мнение. Други автори са на мнение, че при съвременните условия основната функция на семейството е именно ранната социализация на подрастващите. „Аргумент в полза на това съждение може да служи доказателството, че ранната социализация най-благоприятно протича в семейството. Вторият аргумент е този, че самото общество изисква ранната социализация да протича именно в семейството и в близкото бъдеще едва ли тази нужда ще престане да бъде актуална преди всичко по икономически причини. Всичко това свидетелства, че изпълнението от семейството на функцията ранна социализация е необходимо както за детето, така и за обществото като цяло“. Когато става въпрос за ранната социализация, като че ли това твърдение не подлежи на съмнение. Много изследвания доказват тезата, че ранната социализация протича най-добре в семейството. Усложняването на обществените изисквания към подготовката на младото поколение обаче води до неизбежно засилване на относителния дял на обществените образователни и възпитателни институции в подготовката му.

Семейството не е в състояние да осигури пълноценно възпитание и социализация след първите години от живота на детето. След като обществото неизбежно отнема на семейството значителна част от тази функция, естествено възникват въпросите: коя или кои са най-значителните функции на семейството при съвременните условия?

При съвременните условия за живот отношението мъж-жена-дете (деца) изменя в значителна степен своите традиционни характеристики и придобива ново звучене, нови нюанси и социално-педагогическа стойност.

Радикално се промениха отношенията между мъжа и жената в семейството, между родителите и децата, между тях и поколението от „третата възраст“, доминиращия тип семейство стана нуклеарното (семейство само от две поколения), засилиха се икономическите и функционалните противоречия в семейството, сериозни метаморфози (и сътресения) претърпя цялата система на семейното общуване, разклатена е цялата система от семейните ценности, нотките на вътрешно-семейно отчуждение се прокрадват все по-настойчиво, засилва се самостоятелността на всеки член на семейната структура, семейството става все по-„отворено“ за външните въздействия и опит, то се обогатява все по-интензивно с всички възможни и предпочитани социални образци на поведение, все по-динамично си сменят ролите родителите и децата в различни социални институции, все по-високо е образователното равнище на родителите на следващите генерации, все по-чувствителни са промените в сексуалното поведение на следващите поколения.

Това са само някои от по-едрите щрихи на облика, които придобива съвременното семейство. Не може да има никакво съмнение, че тази нова ситуация ще промени в някаква степен облика на възпитанието и социализацията в семейството, че ще сложи своя неумолим печат върху облика на съвременното младо поколение. Ето защо съвременното семейство тепърва ще се „преоткрива“ от науката като уникален фактор (институт) за възпитание на социализацията, тепърва ще се диференцират редица негови особености, за да се разберат и опишат неговите действителни възможности и ограничения в процеса на формирането на младото поколение.

Значима роля в половата идентификация има отношението на околните към детето, външния вид (прическа, начин на обличане), характерът на игрите и играчките. Именно затова ролята на семейството при формирането на детската полова идентичност е базисна. В семейството детето наблюдава първите еталони на социално и полово общуване.

Социализацията се извършва с помощта на много фактори и чрез взаимодействието на много хора, организирани в различни групи с различно предназначение. Различните групови организации действат различно върху подрастващите и заемат различно място в процеса на подготовката на децата за социален живот. Многообразието на факторите на социализацията не означава обаче, че се заличава спецификата на функциите им. Поради спецификата на факторите може да се стигне до своеобразно взаимодействие между тях, което води до труден за предвиждане резултат. Едни цели на социализацията са желани, а други – не.

            Родителите и учителите за половото възпитание на детето от предучилищна възраст

В предучилищна възраст протича процес на полово възпитание, свързан с половата идентификация на детето, с типизиране на полово-ролевите взаимоотношения чрез проява на някои характерни за пола качества, определящи поведението като маскулинно или фемининно.

През този възрастов период родителите имат най-силно въздействие върху детето – те са авторитетите, на които то подражава. Техният пример поставя началото в изграждането на съответно полово съзнание и поведение.

Родителите са първоизточника на детското възприятие, образецът, на който то подражава в своите действия и постъпки. Те са тези, които атрибутират неговия външен вид и поведенчески прояви като мъжки или женски, защото биологичния пол е даденост, с която детето се ражда (Бостанджиев), но психологическия се формира в процеса на взаимодействие с възрастните и връстниците. Периодът на предучилищната възраст е сензитивен в личностното формиране, което изисква правилно ориентиране и диференциране на психичния пол на детето.

В семейството съществуват най-благоприятни условия за усвояване и формиране на съответстващо на пола поведение. Когато взаимоотношенията между родители и деца са изградени на взаимно разбиране, уважение и доверие, тогава може да се очаква създаване на междуполова култура на общуване, съответстваща на нравствените и естетическите категории. Информационно-поведенческата култура на родителите оказва своето позитивно или негативно влияние върху усвояването на полово-ролеви взаимоотношения от децата. Ето защо е необходимо да се знае позицията на родителите за половото възпитание на детето от предучилищна възраст, за да може предучилищното възпитание да отговори адекватно на съвременните педагогически изисквания и образователни технологии.

Взаимодействието между детската градина и семейството се гради и поддържа от родителите и учителите, като този процес трябва да се инициира от учителите. Единен подход по въпросите на половата идентификация и социализация на децата от предучилищна възраст е възможен когато:

– при сформиране на детската група, в първите срещи и разговори с родителите, учителите обсъждат и въпросите, отнасящи се до психосексуалните ориентации на децата;

– педагозите обосновават детския интерес към половите особености и различия с психологическите особености на предучилищната възраст, като разкриват пред родителите естественият характер на детското любопитство;

– актуално информационно осведомяване от учителите – предлагат на родителите психолого-педагогическа литература, филми, телевизионни предавания.

Единомислието и единодействието между учителите и родителите по проблемите на половото възпитание могат да осигурят физическото, психическото и социално здраве на детето от предучилищна възраст.

Детската градина само дообогатява възможностите на детето за социално общуване. В разнообразните дейности то общува с връстници от своя и противоположния пол, където проявява характерно за неговия пол поведение. В игровата дейност (сюжетно-ролеви игри, театрализирани, дидактични, подвижни игри), в дейността по избор проличават детските предпочитания към партньора, открояват се типичните полово-ролеви качества.

Общоизвестна истина е, че основните черти на характера и привичките си човек придобива през първите пет години от живота си. Възпитателният процес през следващите години често се свежда не към възпитание, а към превъзпитание.

Между 3–6-годишна възраст децата сякаш чувстват, че са постигнали достатъчно независимост за момента; вече не спорят толкова много, стават по-дружелюбни, по-отзивчиви и по-общителни. Най-голямото им желание на този етап е да подражават на родителите си, от които се възхищават изключително много. Те искат да говорят като тях, да се обличат като тях, в игрите си да имитират доколкото е възможно заниманията на родителите си, преструват се, че се женят и имат бебета. Дружелюбността и привързаността на децата на тази възраст ги подготвя как да споделят и дават – и да се наслаждават на това.

След 6-годишна възраст децата чувстват подводен стремеж към независимост. Те вече не искат да се идентифицират с родителите си. Предпочитат да се идентифицират със свои връстници от същия пол, да говорят и да се обличат като тях, да имат същите играчки, хобита, идеали. Те започват един съдбовен преход – от това да са деца в семейството към това да са личности във външния свят.

През първите години на детството детето отправя всички въпроси първо към родителите си.Чрез техните отговори, то оформя представата си за света и същевременно родителите му предават своите възгледи и отношения към нещата. По-късно се прибавят други възпитателни сили като детската градина и училището. Колкото по-съгласувани по съдържание, форми и методи са те, толкова по-големи са изгледите за успех на техните възпитателни усилия.

Родителите трябва да се съобразяват с възрастта и развитието на детето. Това предполага те да познават общия ход на развитието на детето, както и неговите индивидуални особености. На децата трябва да се казва толкова, колкото те на съответната възраст могат да разберат. А това, което им се казва, трябва да им бъде поднесено по подходящ начин. Това означава, че на децата трябва да се говори просто и понятно, като се държи сметка за тяхната способност за възприемане и начин на мислене. Ръководното правило в това отношение трябва да бъде: По-добре е да говорим една година по-рано, отколкото макар и един час по-късно. Половото възпитание не се изчерпва с това да обясняваме някои неща на детето само когато то пита. Докато във всички други области на науката възрастните предават по своя инициатива нови знания на децата.

Трябва да запомним едно: Винаги да казваме истината на детето. Едно от основните изисквания към всеки възпитател е да бъде правдив. Родителите сами могат да създадат най-добра предпоставка за по-нататъшното полово възпитание на своите деца, ако още от началото отговарят на въпросите им правдиво и откровено.

Когато детето стане на година и половина то вече знае момче ли е, или момиче, въпреки че не умее да обясни тази принадлежност. Три-четири годишното дете знае не само собствения си пол, но и умее да различава пола на заобикалящите го хора, въпреки че половата принадлежност у него все още асоциира с външни признаци, обикновено случайни – като дрехите, и по принцип то може да сгреши. Понятието за полова принадлежност като необратимо свойство се създава у детето приблизително към 6–7-годишната му възраст. Именно тогава започва бурният процес на половата диференциация на дейността, на нагласата и на ориентацията, субект на които вече е самото дете, а не неговите родители.

6. Етапи на половата социализация

Съществуват различни периодизации на социализацията, не всички от които са общоприети. Във всяко общество социализацията на човека има своите особености през различните етапи. В най-общ план етапите ú могат да бъдат съотнесени към възрастовата периодизация в живота на човека.

Първият етап, на ранната (първична) социализация, обхваща периода на ранното и предучилищното детство. Тогава човешкият индивид придобива първите необходими му знания и опит, чрез които започва да се приобщава към социума. Нещо повече, именно през този етап се формират основните свойства и качества на личността. Главният фактор, който оказва социализиращо въздействие върху личността в този възрастов период, е семейството. В него детето получава първите си познания за заобикалящия го предметен и социален свят и за междуличностните отношения, формира своите социални и етико-нравствени понятия и ценности, усвоява необходимите образци на поведение.

Представен е анализ на същността и ролята на основните фактори на социализация (семейство, връстници, възпитателно-образователна среда и масмедии), като акцентът е поставен върху извеждането на онези специфични характеристики на социалната среда в началото на 21 век, обуславящи необходимостта от целенасочена и съвременна социализация на децата в съвременния свят с помощта на разнообразни и комплексни педагогически методи и средства.

1. Семейството, като елемент от микросоциалната среда, е един от най-съществените фактори на първичната социализация в ранното детство. Основен компонент от социализацията на малкото дете са неговите отношения с родителите – отношенията „майка-дете“ и „баща-дете“. В обичайните случаи майката се грижи за удовлетворяването на физиологичните и „социални“ нужди на детето в периода след раждането. Интензитетът и качеството на тези взаимоотношения се детерминират от множество фактори – икономически, пространствено-времеви, социокултурни, етнически, религиозни и т.н. В социална среда, в която обществена ценност са индивидуалността, независимостта и самоувереността, обикновено майката окуражава формирането у детето на ранни двигателно-сензорни умения, на умения за самообслужване, на „откривателски“ способности.

Социализиращите функции на семейството са предмет на многобройни изследвания, чиито резултати обогатяват както психологическата, така и педагогическата теория и практика.

2. Връстниците.

Естеството на проблематиката в монографията изисква задълбочен анализ на социализиращите функции на средата от връстници, преди всичко от гледна точка на спецификата на формите на общуване и съвместна дейност, характерна за деца в предучилищна възраст. Резултатите от този анализ ни дават основание да потърсим онзи максимално ефективен и обективен социализиращ аспект на взаимодействието между децата, въз основа на който да изградим Модела на педагогическо взаимодействие за формиране на социални умения у деца в предучилищна възраст чрез продуктивни дейности.

Ролята на връстниците като социализиращ фактор е предмет на редица изследвания в сферата на психологията и педагогиката. Контактите на детето с обкръжаващите го хора не се ограничават само до взаимодействието им с възрастните. Рано или по-късно детето се насочва към общуване с други деца. Изясняването на социализиращите функции на детската група базираме на проследяването на спецификата в развитието на собствената комуникативна дейност, чиято насоченост към връстниците възниква в своеобразна форма в края на втората и началото на третата година от живота на детето и в границите на предучилищната възраст протича на три етапа в различни форми:

1 етап – форма на емоционално-практическо общуване (2–4-годишна възраст);

2 етап – ситуативно-делова форма (4–5.5 години)

Тази форма на общуване с връстниците е най-типична в предучилищна възраст, поради преобразуването на водещата дейност и появата на сюжетно-ролевата игра, чиято „епоха“ на разцвет е в периода 4–6 години. Най-същественото значение на този процес на развитие е колективният му контекст. В рамките на ситуативно-деловата форма на общуване децата се стремят към постигане на делово сътрудничество помежду си (съвместна дейност). Този стремеж е основното съдържание на комуникативната им дейност. Най-чести поводи за обръщане към връстниците възникват в хода на дейността: игра, битови задачи, преднамерени обучаващи или практически ситуации. Въпросите, отговорите, поясненията, дори ироничните реплики и насмешки свидетелстват за фокусирането на вниманието и възприятията на детето върху наблюдаемите „обективни“ страни от уменията и поведението на връстниците и за наличието на непрекъснат процес на сравнение между качествата на другите и своите собствени. Тази насоченост „обслужва“ огромното желание на детето да привлече вниманието на околните върху себе си. Деловите качества на децата, които са предпоставка и резултат от общуването, се отличават с изключителна ситуативност („тук и сега“). Потребността у детето от признание и уважение от страна на връстниците, стремежът му да открие и афишира най-добрите си качества и да се утвърди в групата чрез тях, формира неговата способност за участие в съревнователни, конкурентни ситуации;

3 етап – извънситуативно-делова форма (5.5–7 години)

За обособяването на проблема за социализацията на детето съществуват редица причини. Както установихме от теоретичния анализ на същността и етапите на процеса на социализация, има основания да се вярва, че сред компонентите на личността главните социални ценностно-ориентационни модели са формирани в резултат от овладяването им (чрез различни механизми и средства) в периода на детството и в някои отношения те са най-стабилните и най-трайните през целия жизнен път на личността.

Социализацията на децата в променящия се свят е една от основните задачи на обществото като цяло. Съвременното ú и отговорно решаване е принос към запазване на равновесието и приемствеността в социума. Психологическият резултат в процеса на социализация на индивида се заключава във формирането на устойчиви личностни системи като вътрешни регулатори на поведението и дейността. Социологическият резултат е активното и съзнателно участие на индивида в основните сфери на обществения живот – заемане на определени позиции в системата на производствените и обществените отношения.

Базисните структури на личността като социален субект се формират в периода на детството. Качеството и ефективността на резултатите от процеса на социализация, постигани по време на целия жизнен път на човека, зависят от адекватната и своевременна първична социализация.

Ето защо процесът на социализация е обект на най-задълбочено изследване преди всичко в сферата на детската и педагогическата психология, като се използват базисните теоретико-приложни проучвания на този психосоциален феномен в социалната психология и психологията на личността.

Съвместната дейност в малки групи е съществено условие за обогатяване на социалния опит на 5–7-годишно дете. Динамиката и качеството на социализацията на 5–7-годишното дете в началото на XXI в. в условията на преобладаващо присъствие на високите технологии повече от всякога се детерминират от възможностите на обществото адекватно да отговори на изискванията, поставени пред него в ролята му на социализираща среда и система.

Социализацията на децата в предучилищна възраст като индивидуално-психологически и социокултурен феномен има свои закономерности и специфични фази на протичане – адаптация, индивидуализация и интеграция, чието разгръщане се осъществява в дейността и общуването с възрастни и връстници. Продуктивните дейности имат значима роля за усъвършенстването на социалната компетентност и за оптимизирането на социализацията на 5–7-годишните деца – роля, детерминирана не само от условията на активно междуличностно общуване и дейност, които предоставят, но и от многообразните и вариативни възможности за ориентиране на продуктивните задачи към подпомагане на адаптацията, индивидуализацията и интеграцията на децата.