ВЪЗПИТАНИЕТО В УЧИЛИЩНА СРЕДА

Статията описва проблемите, свързани с организацията на обучение и възпитание, пред които са изправени педагозите и психолозите. Отразени са резултатите от осъществено емпирично изследване на СУ „Св. Климент Охридски“ през 2011 г., които показват основните възпитателни проблеми според българските учители. Посочени са решения на възпитателните проблеми и възможностите за подобряване на възпитателните ефекти от педагогическата работа в училището. Откроени са приоритетните възпитателни цели в педагогическата дейност на българското училище. Разгледани са някои основни характеристики на учителя, които са особено важни за пълноценното реализиране на неговата възпитателна функция.

Социалните условия, в които се развива образованието, и предизвикателствата, които оказват съответните влияния върху неговото качество, имат отражение както върху процеса на обучение, така и върху процесите на възпитание и социализацията в системата на предучилищното и училищното образование. Децата са нашето богатство и ценност, смисълът на нашия живот, нашата надежда. Какви хора и граждани ще израстат те зависи от това как се възпитават.

Организацията на обучението и възпитанието поставя пред педагози и психолози изключително големи проблеми. Управлението на процесите на обучение предполага не само познание на материала, който трябва да се преподава, не само добро владеене на методиката, на организацията на обучението, но преди всичко познание на „обекта“, който ще бъде обучаван – ученика. Необходимо е да се познава ученикът, неговите възможности, състояния, мотиви, способности за обучение. Това познание се постига в процеса на общуване. Едновременно с това чрез общуването в училище учителят предава на учениците знания, изгражда в тях умения за прилагане на знанията, формира навици. Но това не е достатъчно. Учителят възпитава у ученика потребности, мотиви, желание, стремеж към учене, формира положителна мотивация към знанията.

От гледна точка на теоретичната педагогика проблемът за „присъствието“ на възпитанието в училищната среда не се поставя под съмнение. Ясно е, че предназначението на училището не може да бъде сведено само до контекста на преподаването и усвояването на знания, въпреки че често то е възприемано именно по този начин. Училището има сериозни отговорности и по отношение възпитанието на подрастващото поколение, формирането на ценности, нагласи, отношения, мотиви, стоящи в основата на съответни поведенчески актове.

От друга страна обаче, през последните две десетилетия в българската образователна политика въпросът за мястото на възпитанието в училищната среда се неглижира и дори понякога се отрича, като се насочва основно към семейната среда като нейна основна функция. При прегледа на различни нормативни документи през този период трудно може да бъде открита думата възпитание. Там, където я има, тя е по-скоро изключение, отколкото да има статут на съществен ангажимент на училищната институция.

Интерес представлява въпросът какво мислят самите учители за мястото на възпитанието в българското училище.

Резултати от осъществено емпирично изследване на СУ „Св. Климент Охридски“ през 2011 г. показват, че според българските учители основните възпитателни проблеми днес са:

• Проблеми, свързани със семейното възпитание, времето, което родителите отделят

за своите деца, интереса и ангажираността, които проявяват към учебната дейност на децата;

• Проблеми, свързани с нравственото формиране на личността – ценностни

ориентации, уважение към личността, агресията, спазване на определени правила (дисциплина);

• Проблеми, свързани с отношението към ученето и концентрацията на вниманието

по време на учебния процес и др.

Очертава се ситуация, при която според много от учителите учителят възпитава по-скоро чрез личността си, отколкото чрез съдържанието, което преподава, и методите, които използва.

Тук могат да бъдат припомнени някои основни характеристики на учителя, които са особено важни за пълноценното реализиране на неговата възпитателна функция в училище. Учителят трябва да бъде „уверен в себе си, нравствено отговорен професионалист с висока гражданска позиция“, да създава условия за творчески изяви на децата и ситуации, в които те да постигат успехи. Учителят трябва да бъде хуманист, „той е длъжен да има безусловно позитивно отношение към ученика: да приема детето такова, каквото то е, разбирайки необходимостта от корекции на негови отделни качества. Учителят хуманист е този, който на мен – другия, от една страна, помага да отворя очите си за самия себе си, да видя в себе си своята неповторимост, а от друга, създава условия за избора на ученика на индивидуална образователна траектория, за хармоничното му развитие, за поддържането му по пътя на максималната самореализация и духовно-нравственото усъвършенстване“ (Чавдарова-Костова  2016:  264–265).

Какво е мнението на учителите относно решения на възпитателните проблеми и възможности за подобряване на възпитателните ефекти от педагогическата работа в училището?

На преден план като решение на съществуващите проблеми учителите извеждат взаимодействието със семейството, с обществеността, с психолози, укрепване на дисциплината. По-рядко се търсят решения в контекста на процеса на обучение, учебно съдържание, работа с учениците. Погледът на учителите сякаш по-скоро е обърнат навън, в търсене на партньори за решаване на проблемите, отколкото навътре, към вътрешните възможности на училищната институция. Очертава се тенденция за виждане за възможности чрез външните за училището взаимодействия и по–малко чрез вътрешните възможности на училището. Това е парадоксално, тъй като преподаването на всеки един от учебните предмети в училище, както и отделните теми е свързан по-пряко или по-косвено с отделните видове възпитание. Пълноценното осъществяване на възпитателната функция на учителя е детерминирано именно от неговата способност да съумее да „надскочи“ конкретното знание, да види неговото място в контекста на дадена възпитателна проблемна област, да обоснове смисъла на изучаваното както по отношение на обществената, така и по отношение на личностната му значимост.

В горепосоченото изследване учителите бяха помолени да посочат 3 до 5 възпитателни цели, които могат да бъдат откроени като приоритетни в педагогическата дейност в съвременното българско училище. Получените отговори са следните: формиране на нравствени ценности, възпитание в нравственост, добронамереност, възпитание в толерантност, в т.ч. интеркултурно възпитание, възпитание на уважение към другите, екологично възпитание, възпитание в трудолюбие, мотивация за учене, гражданско възпитание, взаимодействие с родителите, преодоляване на агресията, възпитание в отговорност, добросъвестност, уважение към училището, положително отношение към образованието и ученето, взаимопомощ, съпричастност. С най-голяма честота учителите посочват цели в контекста на нравственото възпитание. Основният въпрос, който може да бъде изведен на базата на мнението на учителите за приоритетността на съответни възпитателни цели, е до колко и по какъв начин то има отражение в изискванията към осъществяването на педагогическа дейност в училището.

Резултатите от емпиричното изследвани дават основания за очертаване на следния модел на взаимоотношението възпитателни проблеми – възпитателни решения – възпитателни приоритети. Актуалната ситуация в България показва, че днес за приоритети по-скоро може да се говори на ниво теория на възпитанието, отколкото на ниво образователна политика. Оптималност в цялостната педагогическа практика с учениците може да бъде обаче постигната само тогава, когато има съвпадение между теоретичната и политическата приоритетност, базирани на потребностите на актуалната педагогическа практика.

В заключение може да се каже, че се очертава комплекс от очаквания към развитието на компетентности на съвременния учител. Може да се каже, че освен традиционните, добре познати компетентности на учителя, динамиката на социалното и технологичното развитие от началото на XXI в. насам издига непрекъснато нови изисквания към ефективното практикуване на учителската професия, които задължително би трябвало да намерят съответен начин проявления и в подготовката и продължаващата квалификация на учителите. Това е начинът, по който може да се гарантира адекватност на професионално-педагогическата дейност в разнообразието от нейните измерения в различни по характер образователни и възпитателни среди така, че децата и учениците да бъдат подготвени възможно най-съответстващо на изискванията на съвременния живот.