За всяко общество възпитанието и образованието на подрастващото поколение са приоритетна цел. Детето е най-голямата ценност в образователната система и всяка идея за развитие на образованието трябва да бъде осмислена през призмата на тази ценност. Новата образователна парадигма наложи промяна в образователните цели, педагогическите технологии и педагогическото взаимодействие между дете и възрастен.Играта представлява най-естественият начин за възпитание, обучение и стимулиране на творческото развитие на детето. Нейното приложение във възпитателно-образователния процес е безспорно и изключително широко. В статията е описана конструирана от автора система от автодидактични игри по образователно направление „Природен свят“ за подготвителна група в детската градина, с които се цели да се стимулират интересът и мотивацията у децата и да се обогатят техните представи за обекти от околната природна среда.
В съвременните условия вниманието е насочено към технологизацията на образованието, с оглед на новите изисквания и предизвикателства на висококонкурентния пазар на труда в рамките на Европейския съюз. Ето защо пред настоящия учител стоят въпросите за подобряване и модернизиране на учебно-възпитателния процес и по-широко използване на нови технологии. Според П. Петров (2002) педагогическата технология е свързващо звено между науката и практиката, универсален механизъм, чрез който фундаменталните научни знания се операционализират за нуждите на многообразната човешка дейност. От гледна точка на организацията на педагогическото взаимодействие К. Галчева (Галчева & Галчев, 1998) смята, че е нужно обединяване на технологичните особености на обучението, възпитанието и диагностиката в технологията на педагогическото взаимодействие.
Причина за смяната на парадигмата в педагогическите изследвания и търсенето на алтернативни пътища за развитието на педагогиката Е. Янакиева (2000) вижда в изострянето на екологичната ситуация през последните години. Тя смята, че овладяването на екологичната култура още от предучилищна възраст учи децата да мислят междудисциплинарно, да разбират взаимовръзката между явленията в обществото и природата. Интегрираният научен подход към проблемите на биосоциалната система бележи пътя на успешното проникване на идеята за устойчиво развитие в системата на екологичното възпитание. Според Е. Тополска (2004) отношението човек – природа започва да се формира още в предучилищна възраст.
При децата в предучилищна възраст играта има водеща роля. Играта е основна форма за саморазвитие на детската индивидуалност, овладяване на езика и речта, формиране на представи и понятия, търсене на взаимовръзки между предмети и явления от околния свят. За К. Гетова (2013) приложението на играта във възпитателно-образователния процес е мултифункционално, защото тя може да бъде форма на педагогическо взаимодействие, подход, метод, похват или средство. Развиващата сила на играта е безспорна, тъй като това е дейност, която детето напълно владее и поддържа в най-важните години от неговия живот. Според Е. Георгиева (2003) възпитанието чрез играта представлява най-традиционният, най-естественият и перспективен начин за съхраняване на самоценността и стимулиране на творческото развитие на детето. Манипулирайки с обектите във физическото си обкръжение, с техните свойства, като ги наблюдава, изследва, детето проектира перцептивни „образи хипотези“ на своето „вътрешно виждане“, които развиват и усъвършенстват неговата сензорика и водят до натрупване на личен опит. Технологията на игровото взаимодействие според В. Гюрова (2000) изяснява педагогическите закономерности на възникването и реализирането му, при интегрирано придобиване и изразяване на игрова култура посредством игрови стратегии.ровата култура се предава чрез педагогическа технология на взаимодействието:
- Непосредствено включване на детето в достъпна дейност по реализиране на социални функции (роли).
- Наблюдаване на социални роли на възрастните.
- Преднамерено игрово-познавателно взаимодействие (общуване в игри с различна структура).
Всички педагогически технологии според Г. Иванова (2000) имат комплексен и йерархичен характер на научно обосноваване и поради многообразието на възможни преходи между теоретичната и практическата им реализация те не са еднозначни, а гъвкави, многовариантни, индивидуализирани, диференцирани, персонифицирани, което подчертава творческия им характер.
В контекста на изложеното дотук ще акцентираме върху възможностите и приложението на автодидактичните игри (АДИ). Според педагогически изследвания трайният интерес към АДИ у децата и възрастните има потенциала да ги превърне в приоритетна педагогическа стратегия за учене. По-долу е представена конструирана от автора система от АДИ. С игрите се цели да се стимулира мотивацията у децата и да се обогатят техните представи за обекти от природния свят.