Втората група ученици има за цел да открие, проследи и анализира кореспонденцията на Яворов с Мина Тодорова. Разгледани са двайсет и две писма, в които любовта между тях оживява.
На 25 март 1906 г. Яворов вижда за първи път Мина Тодорова, тогава поетът е 26-годишен, а Мина – едва на 16 години. „Блага вест“ я нарича в живота си Яворов, докато Мина не го харесва, а признава, че обича неговата поезия. Родителите на Мина не го одобряват и не мислят да я поверят на мъж като Яворов. Можехме да знаем повече за отношенията между двамата, ако част от писмата на Мина не са били изгубени от семейството й и ако след смъртта на Лора нейният бивш съпруг не влиза в квартирата, за да отнесе цялата покъщнина.
От писмата личи драмата от последните дни на Мина, когато Яворов безуспешно иска да я види жива и което семейството й категорично отказва. Яростта на близките е била породена от чувствата между Мина и Яворов, които те се опитват да охладят и предотвратят. Мина умира през нощта на 12 срещу 13 юли 1910 г. в Берг, погребват я в Бианкур, край Париж.
Учениците имат задача чрез анкетно допитване да подберат онези три писма между тях, които са ги впечатлили най-много. Те споделят своите размисли и чувства, довели до номинирането на трите писма. Впечатлени са от топлите и сърдечни думи, които са си отправяли двамата влюбени, от честността във взаимоотношенията, от силата на любовното чувство, което изгаря душите им. Чистотата и искреността във взаимоотношенията им са въздействали толкова силно върху тях, че при представянето на писмата учениците коментират, че подобни отношения днес са невъзможни. Платоничната връзка между Мина и Яворов ги накара да разсъждават за силата на любовта, за необикновеността в човешките отношения, когато са подчинени изцяло само на емоциите и чувствата.
Говорителят на групата прави следното обобщение.
Любовта на поета към Мина е по-скоро нравствен копнеж, морално пречистване, източник на душевно равновесие. Уморен от „безсъниците“ си, Яворов търси чрез любовта нравствено прераждане, освобождаване на душата от сгъстения интензивен драматизъм. Цикълът, посветен на Мина, е поетическо обобщение на любимата въобще. Мина е муза, тя носи творческото, жизнерадостно настроение, осъществява търсенията на духа, затова е превърната в небесно същество, „ангел“, „серафим“, „дете“. Плътско-чувствените елементи са изчистени, пред нейния образ Яворов е смутен от греховете на плътта, които могат да помрачат, дори да убият този образ. Страхува се и от себе си, и от бъдещето, което би осигурил на Мина с незавидното си материално и здравословно състояние. Любовта към нея е толкова силна, че поетът е готов на най-голямата жертва – да се откаже от любимата за нейно собствено добро.
Третата група работи задълбочено, съзнателно и отговорно върху писмата на Лора Каравелова и Пейо Яворов. Разгледани са двайсет писма, чрез които учениците се опитват да достигнат до същината на трагичната им любов, до разкъсващата противоречива същност на душите им. Те номинират три, които са ги впечатлили и които държат да прочетат пред класа. От двайсетте писма само седем са на Пейо Яворов до Лора Каравелова. Останалите тринайсет писма са написани от Лора до Яворов.
Темите на писмата в голямата си част свидетелстват за личните и семейните им отношения, за работата на поета, за нападките, които е получавал в пресата относно свои работни проекти. Част от писмата са свързани и с ежедневните им съпружески дейности. Учениците коментират обръщенията в началото на писмата, които са по-различни от тези в кореспонденцията на Яворов с Мина, а именно: „Лоричка“, „Мила Лора“, „Мой милий“, „Мое скъпо момче“, „Моя мила, скъпа Лора“. Отбелязват и факта, че писмата са по-дълги от тези, които поетът си е разменял с Мина Тодорова. В тях присъстват и имена на хора, които са били част от обкръжението и приятелския им кръг. В писмата от периода, когато са разделени от войната и разстоянията, Лора и Яворов изпитват най-искрени и безоблачни чувства един към друг, но отново заедно, те са въвлечени във вихъра на опустошителни страсти и съмнения. Откритият флирт на поета с Дора Конова подтиква Лора към постоянни сцени на ревност. След една такава на 29 срещу 30 ноември 1913 г. Лора се застрелва. Яворов също прави опит да се самоубие, като оставя предсмъртна бележка: „Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея“. Куршумът пронизва слепоочието му и го ослепява, но е спасен.
След оцеляването той посвещава посмъртното си вече класическо издание на „Подир сенките на облаците“ на паметта на Лора: „Мила Лора! На твойта светла душа, устремен към тебе, духът ми посвещава своите изповеди. Пейо“
Говорителят на групата прави следния извод.
При хронологичното четене на писмата ние наблюдаваме как безгранично се разширява диалоговата отвореност към Яворов, как вселената се изчерпва с личността му, как безмерно нараства любовното чувство, как всичко друго отпада и става несъществено. Но и как заплашително се сплитат тук неусетно и мотивите за смъртта, за знанието, за смъртната опасност от прекомерната любов. Забелязва се един яростен максимализъм в любовния диалог на Лора с Яворов.
Личният любовен и семеен живот с Лора не се оказва спокоен пристан за Яворов, а напрегнато публичен, сцена с размити и заличени граници между общественото и битовото всекидневно пространство, осветено от прожекторите, изложено на показ за любопитните и коментаторите.
Житейските факти, паралелните текстове (писма, посвещения, спомени и интерпретации) се превръщат в постоянен контекст на Яворовата поезия и драматургия, от който те не може да бъдат отделени.
