За да живеем в хармония със себе си, е много важно да развиваме не само умствените, но и емоционалните си умения. Досега се отделяше повече внимание на изследването на умствената интелигентност, която е свързана с разума. В последните години обаче интересът се насочва към емоционалната интелигентност, отнасяща се до чувствата. Причината е необходимостта да се познават негативните емоционални състояния и тяхното влияние върху психичното здраве и благополучието на човека. Важността на емоционалната интелигентност личи във връзката между чувство, характер и морални инстинкти. Трупат се все повече доказателства, че фундаменталните етични настройки в живота са обусловени от емоционални способности. Емоционалната интелигентност е умението да приемаме емоциите си като нормална част от живота си, да не се страхуваме от тях и да не ги потискаме. Това обаче е възможно само ако можем правилно да разбираме чувствата си и да ги управляваме. Познаването и усещането на собствените ни емоции, както и тези на другите, е свързано с уменията ни да изслушваме и да поддържаме добри взаимоотношения.В статията е разгледана същността на емоционалната интелигентност и са описани съставящите я компоненти в тяхната взаимосвързаност. Представени са резултати и изводи от проведено от автора проучване сред ученици от 7. и 8. клас, целящо да установи влияе ли нивото на емоционалната интелигентност на обучаемите върху учебния процес, изискващ овладяване не само на фундаментални знания, но и на умения за работа в неформална среда (работа в екип, по проекти, извънкласни дейности и др.). Проследено е влиянието на различни аспекти на емоционалната интелигентност, като мотивация, комуникативност, екипност и емпатия, върху ефективността и качеството на учебния процес.
Човекът с висока емоционална интелигентност слуша „вътрешния“ си глас и е в състояние да разпознава чувствата си. Той обръща внимание не само на здравата логика, но и на интуицията си. Успява да използва аналитичността в разгадаване на личните си емоции и разпознаване на чувствата на значими за него хора (Гитуни, 2000).
Човекът с ниска емоционална интелигентност действа, без да се замисли какво е накарало другия да постъпи точно по този начин, и не се вълнува от мотивите му. Той не зачита околните и се интересува само от себе си, което затруднява интегрирането му в обществото. Както всяко друго умение, така и емоционалната интелигентност може да се развива. Това става, като разпознаваме и изразяваме чувствата си и като проявяваме заинтересованост към емоциите на другите. Важно е да се научим да овладяваме и управляваме гнева и агресивността си, а не да ги потискаме, както и да отстояваме собственото си мнение без страх от това, че ще бъдем отхвърлени.
Най-важното предимство на емоционалния коефициент е, че той е по-малко заложен генетично и дава възможност на родителите и преподавателите да компенсират там, където природата е пропуснала да реши шансовете на едно дете за успех. Д-р Лорънс Шапиро е сред авангардните американски психолози, които популяризираха методиката за обучаване на децата в уменията на емоционалната интелигентност (Шапиро, 1999). През последните години обаче все по-голяма популярност придобива терминът „емоционална интелигентност“, въведен от Даниел Голман (Голман, 2000) за означаване на широк спектър от способности: способност за мотивация и устойчивост към фрустрация; контрол над импулсите; склонност към емпатия; способност да разбираме и приемаме собствените и тези на другите емоции, чувства, скритите механизми, които ни карат да реагираме по един или друг начин.
Компонентите, съставящи емоционалната интелигентност, са:
- самоконтрол – способност да управляваме и контролираме собствените си емоции;
- самопознание – познаването на себе си и собствените емоции;
- мотивация – способност да направляваме емоциите си с цел постигане на целите си;
- емпатия – възможност да откриваш и определяш чуждите емоции;
- социални умения – развиване и поддържане на междуличностни отношения, работа с другите, общуване с другите.
Те не се разглеждат като отделни характеристики, а всяка една се явява следствие от другите, т.е. те са взаимносвързани помежду си.
Под интелигентност обикновено разбираме рационалната, познавателната интелигентност, чийто измерител е коефициентът на интелигентност IQ. На практика се оказва, че емоционалната интелигентност има много по-значима роля за успешната личностна и социална реализация. Днес тя се разглежда като значим психичен ресурс за справяне в сложните житейски и професионални ситуации. „Интелектът сам по себе си никога не е достатъчен, защото много от проблемите са по същество от емоционален характер. Например такива проблеми са ученици, които са недоволни, когато успехът в училище не върви по техния начин, други, които са сприхави и лесно избухливи, трети, които не се справят със задълженията си по известни само на тях причини, и други, неспособни да работят в класната стая.“ Според Голман „Емоционално интелигентните хора имат преимущество в коя да е житейска област. По-вероятно е те да са в по-голяма степен удовлетворени и ефективни в живота“.
Българското училищно образование е насочено към придобиване от учениците на фундаментални знания и умения. Оказва се, че днес това не е достатъчно за тяхната успешна бъдеща реализация. В условията на съвременния динамичен и бързо развиващ се информационен век е необходимо учениците да притежават и личностни качества – умения за работа в екип, комуникативност, самокритичност, инициативност, адаптивност, нужни за тяхното професионално утвърждаване и усъвършенстване, т.е. способности, съставящи емоционалната интелигентност (Делчева-Пепелджийска, 2013).
Това провокира редица въпроси, свързани с неформалното обучение, а именно: Емоционално интелигентни ли са учениците? Влияе ли нивото им на емоционална интелигентност на учебния процес, изискващ овладяване не само на фундаментални знания, но и на умения за работа в неформална среда (работа в екип, работа с връстници от други класове)? Необходимо ли е включването в учебния процес на подходи, водещи до развиване на емоционалната интелигентност на учениците и какви да бъдат те?