Съотношението между визуален изказ, форма, съдържание и естетико-емоционално въздействие на творбите на изкуството носи полемична енергия. Създавайки произведение на изкуството, не се замисляме колко различни емоции може да породи то в мислите на зрителите. В творчески порив рисуваме, преливаме форми и нюанси, мислейки над определена тема, а резултатът често не се покрива с очакванията ни.Творчеството е много сложен емоционален акт и далеч от еднозначното възприемане и възпроизвеждане. И в този смисъл при преподаването на изобразително изкуство в училище също не можем да очакваме еднозначни реакции и еднозначно възпроизведени образи. Педагогическата практика на автора, както и представените в статията конкретни постижения на учениците са ярко доказателство, че когато учителят позволи и насърчи полета на въображението, творческият импулс може да отведе обучаваните до неочаквани и за преподавателя, и за тях самите забележителни художествени резултати.
„Заслугата на художника не е в оня минимум съдържание, което е мислил в момента на творчеството, а в известна гъвкавост на образа, в силата на вътрешната форма да поражда най-разнообразно съдържание“ (Потебня, 1913: 153). Очакваме и приемаме всякакви реакции и тълкувания относно това, което сме искали да споделим. И… научаваме за нови черти на собствения си визуален изказ – благодарение на творчеството си. Самата творба, носейки емоцията на своя създател, предизвиква нови различни мисли, асоциации, представи. „Произведението никога не може да бъде отговорно за онези мисли, които може да породи… Ние не само тълкуваме по различен начин художествените произведения, но ги и преживяваме различно“ (Виготски, 1978: 74). Често самите ние преживяваме различно от вложения замисъл собствените си творби. И тези преживявания ни вдъхновяват за нови и нови опити за визуално изразяване на напиращите нови идеи, породени от наблюдавания резултат от собственото ни творчество. А какво остава за преживяването на онези творби, за емоциите на чиито автори не знаем нищо? Можем да направим хиляди догадки и да сътворим хиляди образи в собственото си съзнание – за емоциите, за епохата, за битието на художника, за стремежите и споделените с нас мисли.
Л. Виготски пише за различното възприемане на речта. Въпреки че думите са по-ясни от линиите, петната и повече или по-малко определени форми в платното, той коментира по следния начин формулировката на Хумболт: „Всяко разбиране е неразбиране, т.е. мисловните процеси, пораждани у нас от чуждата реч, никога не съвпадат напълно с онези процеси, които протичат у оня, който говори. Всеки от нас, когато слуша чуждата реч и я разбира, аперципира по свой начин думите и значението им и смисълът на речта ще бъде всеки път за всеки човек нито повече, нито по-малко субективен, отколкото е смисълът на художественото произведение“ (Виготски, 1978: 75). Виготски смята, че не е адекватно да се мисли за традиционната теория на въображението като за комбинация от образи. „Въображението и фантазията трябва да се разглеждат като функции, обслужващи нашата емоционална сфера… Дори когато те имат външно сходство с мисловните процеси, в корена на това мислене лежи винаги емоцията“ (Виготски, 1978: 81). И категорично отхвърля идеята за механично пренасяне на образи от съзнанието на един човек в това на друг без отчитане на емоционално-психологическата нагласа на всеки от тях. „Теорията за образността, както и твърдението за интелектуалния характер на естетическата реакция, среща най-силни възражения от страна на психологията. А там, където образността е резултат на дейността на фантазията, тя е подчинена на съвсем други закони, нежели на законите на обикновеното възпроизвеждащо въображение и обикновеното логическо мислене“ (Виготски, 1978: 82).
Творчеството е много по-сложен емоционален акт, много далеч от възпроизвеждането. „Основа на естетическата реакция са предизвиканите от изкуството афекти, които ние преживяваме с цялата им реалност и сила, но които намират завършека си в онази дейност на фантазията, която изисква всеки път от нас възприемането на изкуството. Благодарение на това централно разтоварване се задържа и потиска извънредно много външната двигателна страна на афекта и започва да ни се струва, че преживяваме само призрачни чувства. На това единство на чувста и фантазия именно се основава всяко изкуство. Най-съществената му особеност е, че то, като поражда у нас противоположно насочени афекти, задържа само благодарение на началото на антитезата двигателното изразяване на емоциите и сблъсквайки противоположните импулси, унищожава афектите от съдържанието и афектите от формата, довеждайки до взрив, до изчерпване на нервната енергия. В това превръщане на афектите, в тяхното самоизгаряне, във взривната реакция, която води до изчерпване на емоциите, които са били току-що предизвикани, се заключава именно катарзисът на естетическата реакция“ (Виготски, 1978: 289).
В тази мисловна перспектива, при преподаването на изобразително изкуство в училище също не можем да очакваме еднозначни реакции и еднозначно възпроизведени образи.
В съзвучие с националната програма за опазване, съхранение и популяризиране на нематериалното ни културно наследство предложих на учениците образци от българската възрожденска алафранга (украсена със стенопис плитка ниша в гостна стая на възрожденска къща). Проведох стандартния разказ с онагледяване по темата.
