В статията се коментират въпроси, свързани със спецификите на обучението по литература; с търсенето на нови методи на преподаване, като използване на елементи на краезнанието; с изясняването на същността, появата, обекта, предмета, задачите и значението на краезнанието. Споделя се педагогически опит от използването на краеведски елементи, като се подчертава важността на изследователския подход от страна на учениците при усвояването на учебния материал по литература.
Обучителният процес по всеки един предмет има своите особености. Със свои специфики се отличава и процесът на обучение по литература. Особеното място на литературата като учебна дисциплина се дължи на факта, че доминантният ѝ обект е изкуството на словото, т.е. езикът ѝ е универсалният език на човешкото общуване. В уроците по литература истините се разкриват по начин, различен от начина на разкриването им по история, физика и т.н. От този факт може да се направи изводът, че литературният материал може да въздейства по-непосредствено. В процеса на възприемането, осмислянето, разбирането на този материал се създават и се прецизират комуникативните умения на учениците.
Да се преподава литература през 21. век, е особено предизвикателство, тъй като виртуалната реалност, създавана с помощта на интернет, изглежда, сякаш успешно конкурира възможните светове, които литературният текст открива и създава. Все пак литературата е основен предмет в училище, защото изучаването ѝ способства да се формира светогледът, да се оформят естетически позиции и нравствено да се усъвършенства подрастващото поколение. Защото природата на словесното изкуство позволява да се осмисли в най-голяма степен ценностното за отделния индивид и за човечеството от определена епоха, ценностното като инвариантна и същевременно непрекъснато обновяваща се система (Йовева, 2008).
Една от най-съществените особености на съвременното обучение по литература е литературно-естетическата му насоченост, тъй като естетическата функция има първостепенна роля в литературата като изкуство. Точно тази функция на литературата създава условия за възпитателно въздействие върху личността на ученика. Литературно-естетическата насоченост на обучението предполага докосване до естетическата същност на идеята, а именно до непреходните ценности, до красивото в поведението на героите, до красотата на описаните картини и т.н.
Особено важна задача на обучението по литература е да възпита у подрастващото поколение любов към родния край и като цяло към родината. Учениците трябва да опознаят своята родина, да познават историческите герои и събития, за да се гордеят с всичко родно. Това се постига не само в часовете по предметите „Човекът и обществото“, „Човекът и природата“, „География“, „Музика“ и др., но и в тези по литература. Освен познатите традиционни методи на обучение в часовете по литература твърде често преподавателите включват и елементи на краезнание. Поради тази причина в настоящата статия ще изясня същността на краезнанието и неговата роля в обучението по литература.
Българското краезнание има повече от две столетия историческо развитие, с богати традиции да учи и възпитава българския народ в родолюбие. Най-ранните изследвания в краеведската книжнина датират от 60-те години на 20. век. Първите опити за разглеждане теорията и практиката на краезнанието принадлежат на Д. Иванчев, Л. Разпопова, М. Ковачев, П. Чолов, Хр. Ботушаров и др. Н. Ковачев подчертава, че то е комплексно-събирателска и научноизследователска дейност на едно лице или колектив за частично и по-широко изследване на родния край.
Началото на българското краезнание се свързва с епохата на Възраждането. С идеята си за обособяване на българите като самостоятелен народ, развита в „История славянобългарска“ (1762 г.), Паисий Хилендарски заема мястото на пръв будител на българското национално самосъзнание и основоположник на краезнанието. А първото краеведско описание на част от българските земи е направено от пловдивския свещеник Константин, напечатано на гръцки език през 1819 г. във Виена. В него се описват около 50 селища, които влизат в епархията.
Идеите на Паисий Хилендарски стават достояние и извън пределите на България. Голям интерес към българския народ проявява украинският историк и славяновед Юрий Венелин. Той призовава българските просветни дейци да му изпращат материали, отнасящи се до българите като народ. Лидия Разпопова и други автори смятат за начало на българското краезнание разменените писма с програма за събиране на материали за българската духовна и материална култура между Васил Априлов и Юрий Венелин от 30-те години на 19. век. Много са българите, които проявяват народоведски интереси или се занимават със събирателска дейност – Васил Априлов, Неофит Рилски, Иван Богоров, Петко Славейков, Георги Раковски, Любен Каравелов, проф. Марин Дринов, проф. Иван Шишманов и редица други.