СОЦИОКУЛТУРНАТА КОМПЕТЕНТНОСТ – ПРИОРИТЕТ В ОБУЧЕНИЕТО ПО БЪЛГАРСКИ ЕЗИК И ЛИТЕРАТУРА

В статията се разглеждат социокултурните компетентности, обучението по български език и литература в началното училище, което е в основата на формирането им.  Коментира се конкретно социокултурното знание и формирането на комуникативноречеви и езикови умения.  Акцентира се на понятието социокултурна компетентност, като се разглежда в теоретичен план и ролята му в образованието. Засяга се значимостта на културата, като проявление на религиозни, морални, речеви и поведенски норми и ценности на социалните групи и индивидите.

Обучението по български език и литература в началното училище цели постигане на определено равнище на  компетентност чрез натрупване на знания, умения и отношения. Езиковите, комуникативноречеви, литературни и  социокултурни компетентности се формират паралелно. Учениците трябва да имат умения за организиране на речевото общуване  в съответствие със социалните норми на поведение.[4]

За целите на настоящото изследване ще се спрем по-подробно върху същността и функциите на социокултурната компетентност./СКК/ Без претенции за изчерпателност по конкретната тема, ще разгледаме СКК като съставна част от комуникативноречевата компетентност на учащите.

Понятието „социокултурен“ съдържа два градивни компонента: култура и социология. Културата е проявление на религиозни, морални, речеви и поведенски норми и ценности на социалните групи и индивидите. Тя е продукт от човешката дейност в различни материални и духовни области.

Според Х. Аренд, културата е обвързана с естетическата стойност на изкуството, докато в отделни научни сфери, в социолингвистиката например, се дават определения за обща и за езикова култура.

За да се дефинира социокултурната компетентност е необходимо да се разглеждат различни интерпретации на културата, поради ключовата й роля в качествените и количествените характеристики, отнасящи се до съответния комплекс от знания и умения на учениците.

Според Енциклопедичния речник по социология, издаден от Българската академия на науките, се възприема делението на материална и духовна култура. Материалната сфера се свързва с  човешкото въздействие върху материалната среда, а духовната – съдържа формите на човешкото съзнание. Някои автори, според речника, отделят в самостоятелна сфера културата на човешкото общуване.[3] Според това тълкуване културата се схваща като система от отделни компоненти, които влизат в отношения помежду си и така предполагат наличието на структура.

Тълкуването на другата част от понятието „социокултурен“ обхваща ролята на обществото/социума/. Всичко в обществото е резултат от неговата култура. В специализираната литература понятието общество се разглежда като възможно най-всеобхватната социологическа категория за обозначаване на всички социални факти, събития и процеси, отношения, институции, общности и хора, социални вещи в тяхното системно единство и функциониране. [7] Набляга се на факта, че всичко в обществото се случва като резултат от човешката дейност, организирана по определен начин и имаща за цел да задоволява постоянно изменящите се човешки потребности.

С. Симеонова определя социокултурното знание  като компонент от общите компетентности на учениците, които носят информация за основните характеристики на съвременното общество – условия на живот, междуличностни връзки, вероизповедание, институции, традиции, ценности и др. [5] Тя излага идеята, че ученикът „влиза“ в обучението с някакви първоначални ресурси (знания, умения, стратегии за учене и личностни черти), които му помагат да развива своята езикова комуникативна способност и да участва в различни речеви активности в отделните социокултурни сфери, като под „речева активност“ се разбира конкретната употреба на езика съобразно ситуацията и социалните роли на участниците. [5]

С. Симеонова определя социокултурното знание като контекстът на комуникативния акт. Според авторката, успешното  общуването между хора, принадлежащи към различни култури, е същностно зависимо от познаването на конкретните характеристики на тези култури. Социокултурното знание е знание за чуждата култура, което трябва да бъде съотнесено към знанието за своята собствена, за да се осъществи пълноценен комуникативен акт.[5]

С. Симеонова защитава позицията, че в комуникацията   съществува социокултурен контекст и той е изграден от националнокултурната специфика на езика и вербалните категоризации на реалната действителност, в качеството им на обективни езикови значения. Авторката посочва, че елемент на социалната компетентност на индивида е познаването на този контекст и прилагането на неговите норми в съответствие с конкретната социокултурна сфера и с избора на социална роля на личността.[5] Равнището на социокултурна компетентност, според Симеонова, се определя от ролята на личността, при взаимодействието ѝ с културата като обект, който ще бъде видоизменян, чрез въвеждането на субективни езикови значения. Така СКК не е предзададена спрямо формирането на комуникативноречева компетентност, а се развива вътре в самата парадигма като следствие от социалната компетентност на учениците. [5]

Т. Ангелова дефинира социокултурните компетентности като пресечна точка на понятията общество, култура, човек. [1] Социокултурната компетентност е умение на личността да изпълнява социални роли, адекватни на определен социален и културен контекст От особена важност за пълноценното развитие на учениковата личност е овладяването на различни социални роли, които предопределят нейното речево поведение в различни сфери на общуването. [1]

Според С. Джонев, чрез социалната роля обществените отношения се свеждат до отделния индивид. В основата на това разбиране стои регулиращата същност на обществените отношения, т.е. „социална роля“ се разбира в по-широк смисъл от избора на професия или участието в дадена комуникативна ситуация. Социалната роля е възприемане на нормите, въз основа на които са структурирани обществените отношения. [2]

Според специалистите по езиково обучение М.Бирам и Ж.Зарат социокултурната компетентност може да се характеризира като съчетание от личностни характеристики, знания за обществото и разбиране на неговата култура, както и начините за учене и избор на поведение, които изграждат у учащите умения за представяне на фактите и събитията, съгласно социалните и културни норми. Според тези автори личността, притежаваща социокултурна компетентност, умее да анализира социалните вариации вътре в една културна система, да интерпретира различни културни системи, осъзнавайки връзката между тях и да управлява собствените си съпротиви в процеса на комуникация. [7]

Според Мария Ценова, социокултурната компетентност е съвкупност от знания, умения и личностни характеристики, които  подпомагат изразяването на собствената позиция в комуникативния акт. Тази компетентност, като компонент на комуникативноречевата компетентност, се свързва с изразяване на собствената позиция в процеса на общуване, като средство за оказване на въздействие и като обект, отворен към влиянията на средата. Според авторката СКК участва при индивидуалната употреба на езика в социална среда и има отношение към  съдържателните аспекти на общуването. [6]

Същността на СКК в терминологията на научната литература, се изразява в избора на гледна точка и на формалното й изразяване, въз основа на социокултурния контекст на езиковия акт, както и в разбирането на гледната точка на другия, което е необходимост за осъществяването на комуникация. Личност, която е достигнала високо равнище на СКК може да бъде посредник между различни позиции. Такава личност интерпретира езиковите факти, от една страна, през призмата на културата субект и от друга – през вложените субективни значения отвъд социалните роли и социокултурните сфери.