САМООЦЕНЯВАНЕТО КАТО РЕФЛЕКСИВНА ТЕХНОЛОГИЯ НА УЧЕНИКА В НАЧАЛЕН ЕТАП

Развитието на уменията за самооценяване в училище и конкретно умението за обективна самооценка повишава мотивацията на ученика за учене и развитие, както в процеса на обучение, така и след това, в съответствие с европейските ценности за учене през целия живот. Статията разглежда психолого-педагогическите характеристики на самооценката като понятие; нивата на нейното развитие; връзката оценка/бележка. Изяснена е съдържателната страна на понятията оценяване и самооценяване и е направен съпоставителен анализ. Формулирани са факторите, определящи степента на формираното рефлексивно поведение у ученика, начален етап, доказани в педагогическата практика.

1. Пряко в училище

• Развитието на умения за самооценяване и за формирането на адекватна, висока и устойчива самооценка може да повлияе силно върху подобряване на постиженията на учениците, на тяхното поведение, мотивация, ангажираност в училищните дейности и на тяхната способност да учат самостоятелно;
• Ученици, които са участвали активно в самооценяване по време на своите училищни занятия през учебната година се представят по-добре на тестовете за външно оценяване;
• Повишава се независимостта на учениците;
• Повлиява се и самоувереността на учениците.

 

II. Нормативна определеност

1. Наредба за статута и професионалното развитие на учителите, директорите и другите педагогически специалисти

1.1. Приложение № 2 към Чл. 42, Ал. 2, т. 1 е мястото, където към учителя са отправени очаквания за притежание на дадени педагогически компетентности, имащи отношение и към развитие на ключовите компетентности:

• • Насърчава и направлява усвояването на знания, формирането на умения и нагласи за успех у децата/учениците, за самостоятелен живот, за междуличностно и междукултурно общуване, вземане на решения, съпричастност, отговорност за собствените действия, за критично и креативно мислене, за умения за саморефлексия и др.;
  • Изгражда умения у децата/учениците за самооценка, самокритичност и самоусъвършенстване.

 

III. Психолого-педагогически характеристики на самооценката като понятие

Самооценката, разглеждана като сложна структурна система, функционира в различни форми, видове, на различни нива на организиране като развиваща се система. Нейната структура се представя от два компонента (Александрова, 2011):

1. Когнитивен – отразява знанията на човека за себе си с различна степен на оформеност и обобщеност (от елементарни представи до концептуално-понятийни).
2. Емоционален – отношението на човека към себе си, което е свързано с мярката за удовлетвореност от своите действия.

В началото на подрастващата възраст ролята на самооценката в живота на детето се засилва, започва една преориентация от външните оценки към самооценката. Усложнява се съдържанието на самооценката, в нея се включват нравствените прояви, отношението с окръжаващите, собствените възможности. В подрастващата възраст по-ярко се развива емоционално-ценностното отношение към себе си, което става водещо преживяване по отношение на вътрешния живот на подрастващия. Засилва се възприемането на вътрешните оценки и самовъзприятието, оценката на собствените качества; преминаването в юношеската възраст се характеризира с балансиране на самооценката.

Особен комплекс от показатели за самооценката представляват нейните процесуални характеристики, които отразяват особеностите на нейното пораждане, формиране и функциониране: особеност, рефлексивност, надеждност и действеност като механизъм на саморегулацията. Ако трябва да обобщим, необходимо е да се представи самооценката като особена форма на отражение на човека на самия себе си; опосредствано познаване на външния свят при което самооценката представлява социално образувание; като цялостна система самооценката е включена в множество връзки и отношения с другите психически образувания; структурата на самооценката е представена функциониращо в неразривното единство на двата компонента – когнитивния и емоционалния, които отразяват знанията на субекта за себе си и отношението към себе си; онтогенезиса на самооценката е свързан с формирането у детето на диференцирани и обобщени знания за себе си, като вътрешно условия за развитието на устойчиви ориентации по отношение на себе си; условие за развитието на самооценката представлява два основни фактора – общуването с окръжаващите и собствената дейност на субекта.

При това са установени няколко нива на развитие на самооценката

Първото ниво на самооценката е процесуално-ситуативно. Характерно за това ниво е, че тук учениците не установяват връзки, взаимодействие между своите постъпки и качества на личността. Самоизменението на това ниво на самооценката има характер на самокоригиране на постъпките, като учащите се тук нямат предвид развитието на свойствата на личността, а я разбират като извършване на определени постъпки или част от тях.

Второто ниво на самооценката е качествено-ситуативно, като при него учениците установяват преки връзки между своите постъпки и качества, при което отделната постъпка се отъждествява с наличието на съществуващо определено качество. Самооценката на това ниво се характеризира с необективност и неустойчивост.

Третото ниво е качествено-статично, при което става разрушаване на преките формални връзки между постъпки и качества. Водещо значение на самооценката има констатацията на вече достигнато развитие на свойствата на личността.

Четвъртото ниво е качествено-динамично, при което протича осъзнаването на диалектичната връзка между качествата на личността и постъпките. На това ниво самооценката носи характера вече на обективност, динамичност.

Петото ниво е качествено-перспективно. Самооценката се дава като се отчита отношението към самовъзпитанието на личността. На това ниво индивидът се оценява и по отношение на потенциалните възможности на развитие на своята личност, а не само по качествата, които вече притежава.

Изследванията показват, че за учащите се от различните възрастови групи е характерно различно ниво на формираност на самооценката. Така например за учениците до средната училищна възраст изследванията показват, че е преобладаващо първото ниво на самооценката. За учащите се от средната училищна възраст – второто  ниво, а в прехода от средната към горната училищна възраст е типично третото ниво, докато за юношеската възраст и петото ниво на самооценката.

По своята психологическа същност самооценката представлява сложно личностно образование. Редица изследвания показват, че са установени три групи деца по степен на формиране на представата за себе си, формираност по самооценка. В първата група се включват ученици, при които представата за себе си е относително адекватна и устойчива. В съдържанието на представите влизат сложни и обобщени качества на личността. Учениците от тази група се характеризират с умението да анализират своите постъпки, да отделят техните мотиви, способността да мислят за себе си. Тези деца повече се ориентират на знание за себе си, отколкото на оценката на възрастните. Втората група учащи ще се характеризира с това, че тяхната самооценка е неадекватна и неустойчива. Те не притежават достатъчно умения да отделят съществените качества за себе си, да анализират своите постъпки. За третата група е характерно това, че техните самооценки съдържат характеристики дадени им от други и то предимно възрастни. Тези деца имат ниско ниво на развитие и представата за себе си в тях няма стремеж да погледнат, да се насочат към своя вътрешен свят, към своето Аз.

IV. Философия на оценяването

Целта на оценяването е да подобрим резултатите, а не само да ги измерим.

1. Оценяването проследява следните процеси, защото са обективни индикатори за качеството на преподавателската дейност:

• Основни общоучебни умения и навици;
• Степен на познавателна активност и нейните изменения с възрастта;
• Учебни резултати, съотнесени към стандартите за учебно съдържание;
• Рефлексивно поведение;
• Умения и компетентности за прилагане на знанията в нови нестандартни ситуации;
• Умение за общуване с връстниците, работа в сътрудничество и поемане на отговорност;
• Динамика на успеваемостта;
• Училищна идентификация.

 

2. Релацията оценка/бележка.

„Оценката, която учителят дава за знанията и уменията на ученика има пряко отношение към мотивационната сфера, но тя е силен мотивиращ фактор за обучаемите, когато е обективна, позитивна и стимулираща за тях. Тогава тя може да се превърне в средство за развиване на положителни мотиви за учебна, трудова и обществена дейност (Гайдаров, 1978).

2.1. Същност на понятията

2.1.1. Бележката е материализиран израз на резултата от оценяването на учителя.

Бележката е посредник между детето и родителя, защото:

• Може да наруши позитивните нагласи у ученика за учене.
• От начина и на афиширане пред родителя и пред класа зависи социалния статут на ученика – в класа, пред родителя, и дали тя ще бъде адекватна на чувството му за самоценност, защото в I и II клас оценяването трябва да изпълни социалната си функция за стабилизиране на Аз-а.

2.1.2. Оценката: съотнася, установява и определя следващите действия на ученика и на учителя; тя е важен компонент на познавателната дейност и служи за обективното осмисляне на отношението усилия/постижения, като води до формиране на рефлексивно поведение у ученика; основното качество на оценката е нейната обективност; оценката е: съотнасяне на резултата към ДОС, установяване на разминаването или съвпадането на резултата към ДОС, определя „какво после“.

2.1.3. Оценката трябва да бъде само позитивна, да е мотив за развитие, като разгръща силните страни на ученика, и активното му участие в учебно-познавателния процес, защото:

• Малкият ученик живее с настоящето и работи активно само когато получава незабавна обратна позитивна подкрепа;
• Малкият ученик осмисля дейността си сега, в момента;
• Вътрешна мотивация – малкият ученик е активен и работи само ако има възможност за общуване, за изява, да получава признание за резултатите от своите усилия, да изживява радост от постигнатото, да открива интересни факти и данни;
• Малкият ученик не разбира и не се мотивира от бъдещи, отдалечени във времето успехи, той се включва активно в познавателния процес само ако му е интересно, получава незабавна обратна позитивна оценка за макар и малък резултат;
• Малките позитивни резултати у малкия ученик, свързани с познавателния учебен процес, са основната движеща сила на неговата мотивация;
• Оценяването на всеки постигнат успех трябва да бъде навременно и обективно, като оценката не трябва да бъде строго констативна, а по-скоро формираща (да дава обратна информация за постигнатите ДОС, но акцентът да е на нейната възпитателна функция);
• Оценяването трябва “да тегли” ученика напред, да му вдъхва увереност, че ще се справи (Василева, 2002).

 

Фиг. 1. Оценяване/самооценяване – същност на понятията и съпоставителен анализ.

Оценяване Учителят:	Самооценяване Ученикът:
Регистрира напредъка в обучението на ученика.	Регистрира напредъка в обучението си.
Диагностицира трудностите в обучението.	Диагностицира трудностите в   обучението си.
Проявата на субективност е недопустима.	Възможна е субективност.
Учителят задължително трябва да познава ДОС на ниво учебна програма за съответния учебен предмет.	Възможно е ученикът да не познава ДОС на ниво учебна програма за съответния учебен предмет.
Оценяване	Самооценяване
Чрез оценяването учителят управлява учебния процес – прилага добри педагогически практики.	Чрез самооценяването ученикът управлява учебния си процес – поява на рефлексия.
Учителят е наясно защо ученикът има постижения или дефицит на знания и умения.	У ученика трябва да се формират умения за обективно самооценяване.
Учителят съпоставя резултатите от обучението с ДОС  – връзката е пряка.	Ученикът съпоставя резултатите от обучението, които има, с оценката на учителя – връзката с ДОС е непряка.

 

Фиг. 2. Релация оценяване/самооценяване

Релация оценяване/самооценяване Изводи:
Обективното оценяване на ученика зависи от степента на познаване на стандартите и обективното им прилагане като критерии за оценяване.	Обективното самооценяване зависи от степента на познаване на стандартите и обективното им прилагане като критерии за самооценяване.

 

3. Фактори, определящи степента на формираното рефлексивно поведение у ученика, начален етап, доказани в педагогическата практика:

• Уменията произтичат от знанията и знанията са в основата на уменията;
• Уменията и навиците не са вродени, а се формират и се усъвършенстват в практическата учебна работа на учениците;
• Формирането на умението за самоконтрол става едновременно с формирането на умението за самооценка;
• Колкото самооценката на ученика е по-адекватна и по устойчива, толкова успехът на учениците е по-висок;
• Учебната дейност в училищната възраст представлява доминиращ и определящ фактор при определяне на самооценката;
• Голямо влияние за правилната самооценка, за самопознанието има училищната оценка, т.е. зависи от успеваемостта на учащите се;
• Формирането на уменията за самооценка и самоконтрол засилва познавателната активност на учениците.

 

4. Извод

Да помогнем на детето да развие нужните в живота умения от ранна възраст – това не само е съществена част от неговата подготовка за училище, но и посява семената за бъдещата му независимост и успех.
Когато позволяваме на детето да прави грешки и го насърчаваме да се учи от тях, без да се разколебава от неуспехите, това изгражда основата на уменията за учене през целия живот, които са толкова необходими през XXI век.