Изучаването на библейския текст като част от учебната програма по български език и литература в 9. клас изгражда у младите хора компетентности, изключително необходими за успешното им вписване в обществото. Преподаването на Библията, освен че изисква комплексна компетентност от учителя – филологическа, богословска, философска, методическа, педагогическа, го изправя пред задачата да търси методи, различни от традиционните, които да преодолеят пасивността у учениците; да спомогнат те не просто да наизустят гладко фактологията, но и да намерят онова, с което прочитът на Светото Писание ще допълни, ще обогати, ще надгради съвременното общество на технологиите и света на материалното, в който живеят. В статията е представена технология на автора за преподаване на учебното съдържание, свързано с Библията.
Библията е най-добрият подарък, който Бог е дал на хората.
Ейбрахам Линкълн
Наричат Библията „Книга на книгите“, „Свещено Писание“, „Божие слово“. Говорят за нея предимно в превъзходна степен – най-издаваната, най-превежданата, най-четената, накратко – най-значимата книга за всички времена. За значимостта й показателни са няколко факта: Библията е първата книга, отпечатана от Гутенберг след измислянето на печатарската машина; Свещеното Писание е преведено на повече от 4000 езика, наречия и диалекти, включително и на Брайл (в това отношение няма съперници), а в наше време от Библията се разпространяват ежегодно нови 60 милиона екземпляра. Без преувеличение можем да твърдим, че именно това е книгата, която променя облика на света завинаги. Тя влияе върху всички сфери на живота: литература, изобразително изкуство, музика, история, различни клонове на науката, а според Нортръп Фрай (Фрай, 1993) дава универсален код за тълкуване на всяко произведение на европейското изкуство.
Цялата Библия се дели на два големи дяла: Стар (Вехт) и Нов завет. Самата дума „завет“ (Διαθήκη) означава съюз, договор (между Бог и хората) и има общ корен с думата „завещание“. Това, разбира се, са не само различни по време (Новият завет е по-късен), но най-вече и различни по своята същност договори, свързани с два образа на божественото. Основната тема в Библията е очакването на Месия (помазник на гр. – Χριστός), като Старият (Вехтият) завет говори за идването на Месия чрез предобрази и пророчества, а Новият разказва за идването и за спасителното дело на Иисус Христос. Вехтият завет говори за това, кой е Месия, защо трябва да дойде и как ще дойде, а Новият – за идването на Иисус Христос като Месия и Спасител. Този тема е свързана с целта на Свещеното писание: показва се Божият план за спасението на човека чрез една личност – Иисус Христос.
За съставянето на „Книгата на книгите“ са използвани три различни езика: староеврейски, арамейски (древносирийски) и старогръцки. Най-старият превод на гръцки език се нарича Септуагинта (или „превод на седемдесетте“) и е направен от 70 книжовници, работили независимо един от друг, през III век пр.Хр. Той съдържа само Вехтия завет. Вторият превод, който съдържа Вехтия и Новия завет, е направен на латински език през IV век сл. Хр. и се нарича Вулгата (общонароден, общодостъпен).
Първия превод на Библията на старобългарски прави Методий през IX век (той превежда цялата Библия, без книга Макавеи). На новобългарски език Светото писание е преведено през 1900 година от руския синодален превод, като има издаден превод на Библията с участието на Петко Славейков още през 1868 година в Цариград.
За православните християни Библията съдържа 77 книги, като 50 (от които 39 канонични и 11 неканонични) са старозаветни и 27 новозаветни канонични книги. Канонът на Стария завет (кανών – мярка, правило) се оформя окончателно през V век пр.Хр. от свещените писатели и пророци Ездра, Неемия и Малахия. Книгите, възникнали след това, се смятат за неканонични.
Опознаването на Християнството като религиозно учение, философия и историческо явление е тясно свързано с живота, делата и мисията на Иисус Христос. Те от своя страна са представени в Евангелията (Евангелие означава благовестие – донасяне на добра вест). Трите синоптични Евангелия (от Матей, Марко и Лука) дават почти еднакви сведения за живота и за делото на Спасителя (затова са наречени по този начин). Логично, нито те, нито последното, „Евангелие от Иоан“, нямат претенциите да са исторически достоверен разказ или биография на Сина Божий. Това са произведения, написани от вярващи за вярващи, и имат съвсем друга задача – да съхранят учението на Христос и да подчертаят Неговата изкупителна жертва. Затова текстът следва не толкова логиката на събитията, колкото логиката на мисията за спасение на човечеството.
Именно евангелските текстове (текстът на първото Евангелие) са ядрото на представянето на християнската нравственост. Новият завет надгражда императивите на Стария завет по отношение на етично-нравствените норми. Това се осъществява в Нагорната проповед (Проповедта на планината), която е онзи знаков текст, завинаги обвързан с Евангелие от Матей. Проповедта е разгърната в пет теми: за блаженствата, Божиите заповеди, молитвата, поста и пътя към спасението.