Детето е личност, която има своите особености, причинна връзка от наследствеността, възрастта, пола, социалното и психическото развитие.Професионализмът на експертите от системата за закрила на детето е основна предпоставка за ефективно реализиране на дейностите по професионално консултиране в работата с деца и семейства в риск. В статията са представени резултати от проведено емпирично изследване чрез експертна оценка, която има за цел да сравни мненията на специалистите, работещи на различни нива в системата. При анализа на получените данни се изхожда от позицията, която изследваните лица заемат в структурите на изследваната система. Изследователският метод, чрез който са получени основните данни, е експертна оценка с деветнайсет специализирани въпроса. Те дават възможност на експертите да идентифицират проблемни области и дефицити, както и подходи за повишаване на ефективността на системата за закрила на деца в риск.
До XVI век децата са били изцяло в ръцете на родителите си и по-точно на бащата в семейството. Стават „забележими“ за обществото едва когато тръгват на училище.
В периода ХVІІ–ХVІІІ век на детето се гледа като на личност, която се свързва с бъдещото. През ХІХ век започват да се полагат повече грижи за здравето на подрастващите, което води до намаляване на детската смъртност (Гюрова, 2012; Flekkoy, 1993).
С утвърждаването на детето като „ценност и радост в живота” (Фрьобел, 2000) започва да се мисли в посока за бъдещо демократично общество, в което децата имат своето признато и утвърдено място.
През ХХ век социалният статус на децата се узаконява, като им се дават права. През това столетие детето започва да се приема като „ценност”, което води до регламентиране на възпитанието и отглеждането на децата като задължение на родители, учители и на държавата.
След възникването на Организацията на обединените нации и Европейския съюз се създават основните международни документи, насочени към благосъстоянието на децата. Чрез тях се променя вътрешното законодателство на държавите членки в по-добра посока за най-малките членове на обществото.
От началото на демократичните промени през 90-те години на миналия век до сега в Република България се извършват доста промени както в социалната сфера, така и в други обществени сектори. През тези близо 30 години социалната политика в страната ни преминава през динамично развитие в установяването на основни регулации и в приемането на детето като участник в обществото с ясно заявени права. Това е повлияно и от приемането от Общото събрание на ООН през 1989 г. на Конвенцията за правата на детето, ратифицирана от България през 1991 г., което от своя страна намира израз в приетия през 2000 г. Закон за закрила на детето.
В периода от ратифицирането на Конвенцията до влизането в сила на Закона за закрила на детето (1991–2000 г.) България фактически забавя нейното прилагане. На практика в този период не се провеждат ефективни политики за децата и семействата в риск.
Член 2 от Закона за закрила на детето дефинира определението за дете: Дете по смисъла на този закон е всяко физическо лице до навършването на 18 години.
Правата на българските деца са регламентирани в този закон и в поднормативни актове. Основните права са: право на закрила; закрила срещу насилие; закрила на личността на детето; право на изразяване; информиране и консултиране; защита на религиозни убеждения; участие в процедури.
Днес промяната е в основния поглед към значимостта на детската личност. Изграждането на всички дейности, насочени към децата, почива върху принципите, които включват уважение на личността и осигуряване на най-добрия интерес на детето. Обществото вече осъзнава и приема факта, че основна необходимост е детето да бъде отглеждано в биологичното си семейство, а когато това е невъзможно или не е в негов интерес, трябва да бъдат предприети специални мерки за неговата закрила.